БГ EN

Васил Златарев: Целият ми съзнателен живот бе отдаден на плуването

25-01-2021 22:52 | Иван Цанов

 

В памет на плувния титан Васил Златарев BGswim.com припомня каква колосална личност беше с интервюто пред списание „Плуване & Водна топка“ от 2011 г.

 

 - Да си призная се чувствам леко притеснен – като че ли говоря със самата история.  Може би в такъв случай вие да кажете първите думи.

 

- Доста се вживях в тази работа след като разбрах, че искате да ме интервюирате за списание “Плуване & Водна топка”. Възприемам този разговор като лебедовата си песен. И аз като всички други ще си отида. Намирам се в края на жизнения си път – през юли месец т.г. ще навърша 80 години. Едва ли има друг жив човек в България, който да има такова всестранно участие в плувните спортове – само в скоковете във вода и синхронното плуване не съм участвал.

 


Васил Златарев награждава най-бързия българин във водата Цветан Голомеев. Снимки: Личен архив

 

Целият ми съзнателен живот е отдаден на плуването. Но то ми се отблагодари изцяло, върна ми усилията поне сто пъти. В плуването аз съм може би уникален, защото постигнах всичко. Съдете сами – в плуването бях състезател, национален състезател, майстор на спорта, капитан на националния отбор; във водната топка – състезател, национален състезател, майстор на спорта, помощник-треньор на националния отбор по физическа и плувна подготовка при двама национални треньори – Йордан Гайдаров и Любомир Сотиров; като треньор – инструктор, треньор, главен треньор, старши треньор на националния отбор; като съдия – съдия, главен съдия, председател на Съдийската колегия по плуване към БФПС, главен съдия на европейското първенство по плуване, което се проведе през 1985 г. в София, а на републикански първенства съм бил главен съдия поне 50 пъти. В заника на живота си бях избран за почетен председател на Асоциацията на българските плувци. Дай Боже, всекиму!      

 

- Как виждате началото на българското спортно плуване през призмата на вашия невероятен жизнен и плувен опит?

        
- Плувният спорт в България преминава при един непрекъснат подем, но той винаги е бил в пряка връзка и зависимост от материалното състояние на държавата. В периода до Втората световна война плуването е резултат от усилията на многобройни ентусиасти и любители, но без активната помощ на държавата. Басейните по това време са почти всички затворени, нямаше къде да се плува.

Край морето и Дунава хората бяха облагодетелствани, но ние в София бяхме зле. Плувахме на най-различни водни площи. Плувахме например на т.нар. “Гьол Плаж”. Всъщност това беше един изкоп, останал от войната, който се пълнеше с дъждовна вода. После там построиха Ветеринарния институт.

 

- Плували сте в мръсна, студена и кална вода, в някаква яма! Просто невероятно... А откъде води началото си модерния етап в плуването според вас?

 

- Още през 1945 г. се създава Народен физкултурен съюз (НФС), към който се организира и Републиканската секция по плуване. Двете организации обединяват голяма част от ентусиазираните състезатели и деятели отпреди войната. Основите на модерното плуване в България се поставят от Миролюб (Мирон) Кутинчев – бивш изтъкнат състезател по плуване. Той изиграва основна роля.

 

 

На европейското първенство в София през 1985 г. (отляво на дясно) заедно с колегата Георги Миндов, сина - журналиста Иван Златарев, Илия Лалов - стожер на плувните спортове в ЦСКА и доктора на националния отбор Румен Парашкевов

През 1946 г. Кутинчев е избран за председател на Централния плувен комитет. През 1947 г. под негово ръководство бяха изградени два отбора – национален и градски на София, като беше осигурено безвъзмездно ползване на басейна на Централната минерална баня...

 

- Там басейнът колко метра беше дълъг? 15?

 

- Не, с два метра по-дълъг – 17. Но водата беше топла, минерална, имаше и четири коридора – с въжета и тук-там с коркови тапи. За треньор на националния отбор бе поканен чеха Мирослав Хладки. Той работи около 6 месеца у нас, а после го смени друг чех Петър Иранек. Иранек още преди войната е живял в България, бил е добър плувец и живееше наблизо. Мирон Кутинчев организира и първия конкурс за инструктори по плуване – Кирил Русев (Куната), Никола Нанов (Пашата), Любомир Милковски, Коста Гецов, Сотир Сотиров, Евтим Кощров. После имаше и някаква младежка формация – спомням си само, че в нея бяха Васил Станкович и Иван Попов. Съратник на Кутинчев и секретар на Централния плувен комитет бе Русчо Русев.

 

- А първите състезания тогава?      

 

- Имаше състезания, дори международни. През 1946 г. Балканиада в Сплит (Югославия), през 1947 г. Балкано-средноевропейски игри в Будапеща, а през 1948 г. пак Балкано-средноевропейски игри, но в Дурацо...

 

- Не се ли казва Дуръс, някои българи го наричат и Драч...

 

- Ние му викахме тогава Дурацо. Там участвах и аз. Бяхме ние, албанците и унгарците. Югославяните ги нямаше, казаха, че се готвят за олимпиадата в Лондон, но май имаше някакви политически причини да не дойдат. Подготовката се водеше от Кутинчев и Ефтим Кощров – викаха му Лядж. Ядяхме в ресторанта на “Славянска беседа”. Бяха гладни години, всичко беше с купони, имаше черна борса. Даваха ни по една вечеря...

 

- Какво, филия с масло и чай?


- Не, нормална храна. Имаше даже шницели. Ядяхме с голям апетит. Преди Албания обаче се проведе републиканското пак през 1948 г. По това време най-силен брусист в България беше Сергей Родионов (Серьожката) – етнически руснак. Едър мъж, голям плувец, от едно село до Варна – викаха му руското село. Бяха от някаква религиозна секта, преселили се от Русия в България... Как им викаха?

 

- Староверци.

 

- Да, староверци, така им викаха. Родионов нещо не го харесваха началниците. Та преди да започнат състезанията на “Република” (бивша “Мария-Луиза”) имаше един нахалник от Бургас, който като ме видя на висок глас вика: “Какво е дошло това, сополивото (сополивото бях аз)? Работата е ясна – първи е Серьожката, втори е Беров, трети съм аз.” Страшно се засегнах и ядосах.

 


С Йордан Гайдаров

 

Казвам му: “Може всички други да ме бият, но теб ще те бия!” Връщам се вкъщи и решавам да взема “допинг”. Гладни години. Майка ми имаше една кутия със захар. Взимам едно яйце, разбивам го и го смесвам със захарта. В сместа слагам и 4-5 капки валериан. Кой ти да знае тогава, че “допингът” действа определено време.

Скачаме на 200 метра бруст. До 150-ия метър плувах наравно със Серьожката, а след това си викам: “Много съм свеж, сега трябва да атакувам!” Разминах ги като на парад и станах първи. По това време треньор беше Лядж (Евтим Кощров). Той преди това ми беше обещал, че ако бия Сергей Родионов ще получа двойна порция храна в ресторанта на “Славянска беседа”. Удържа на думата си. Излапах две порции. После разбра, че се бил отказал от собствената си порция, но нали беше дал вече обещание.

 

- До Дуръс как се добрахте?

 

- До Албания пътувахме първо с един военен самолет – без седалки – София-Белград. После югославски самолет ни закара до Тирана. Оттам до Дурацо пътувахме по единствената железопътна линия в Албания – Тирана-Дурацо – дълга 7 километра. Самото състезание беше на един понтонен басейн в морето – представете си оразмерен сандък от сковани дъски, имаше обаче блокчета. Там станах трети.

Понеже знам, че сте любител на пикантните истории ще ви разкажа една. Стефан Попов (Замората) седи на едно трупче и яде ябълка. Мирон Кутинчев му дава венчалната си халка да му я пази. Замората си я слага на пръста, замерва с остатъка от ябълката някой, не си спомням кой, обаче го уцели, но халката и тя... полита заедно с остатъка от ябълката. Изчезна в морския пясък яко дим.

На Мирон щеше да ум стане лошо, пребледня, но случилото се, случило. На връщане от Албания възникнаха някакви политически проблеми и югославяните не разрешиха на български самолет да кацне в Белград. Добре, че наш посланик в Белград бе Богомил Нонев – спортен деятел и бивш плувец. Цял ден седяхме в посолството, не ни разрешаваха да излезем навън. От посолството ни купиха билети за влак и така се прибрахме в София.

 

- А румънци не участваха ли?

 

- Не. Добре, че споменахте за тях. През 1949 г. се състоя двустранната среща България-Румъния. Румънците ни биха на водна топка с 13:0. В плуването само Васил Биолчев на гръб победи двамата румънци – плуваха по двама румънци и двама българи във всяка дисциплина. Буби (Атанас) Гинчев за малко да стане първи на кроул, но не успя. Аз отново станах трети на бруст.

 

- Провеждахте ли тренировъчни лагери?

 

- Да. През 50-те години на миналия век например бяхме на един лагер в Перник. Спяхме на стадиона в две отделни стаи. За жените имаше легла, но за мъжете не за всички – някои спяха на пода на дюшеци. През 1953 г. се проведе и първият международен тренировъчен лагер – в Унгария на “Маргит Цигед”.

Ние, българите, бяхме около 40 човека. Треньори бяха Мирон Кутинчев, Борето Пъргавелов, Светла Славчева, Стойчо Бачев. Имахме и лекар – Спиридон Боров (преподавател по анатомия във ВИФ). Към нас имаше прикрепен унгарски треньор. През 1956 г. пък плувах на срещата ГДР- България в Ерфурт. Спомням си, че водата в открития басейн бе прясно сменена – 16 градуса. Като скочих не можах да си поема дъх няколко секунди.   

 

- Знам, че сте завършили висшето си образование във ВИФ “Георги Димитров” в София.

 

- Да, през 1954 г. кандидатствах във ВИФ. Преди това бях малко професионалист, даваха ми стипендия от 30 лева...

 

- Малко или много пари за тогава?

 

- За да се ориентирате ще ви кажа, че кило хубава луканка по онова време струваше 8 лева. Не беше малка стипендията, а годините наистина бяха гладни. Като майстор на спорта според правилника на ВИФ имах право да вляза да уча по облекчен начин – имаше 10%-процентна квота за майстори на спорта. Но задължително трябваше де си изкарал изпита по български. Стана обаче фал.

 

 

1971 г. От ляво на дясно: Людмил Хаджисотиров, Васил Златарев, лекар, Любомир Рунтов


В документите си за кандидатстване сложих дипломата си за майстор на спорта, а не картата. Чиновниците не я погледнали (гледали за карта) и не ме класираха. Ходих до ВКФС, намеси се и ген. Владимир Стойчев. Увеличиха бройката за майстори на спорта с един човек и влязох във ВИФ. Ако не бях майстор на спорта никога нямаше да влезна да уча във ВИФ. Там бях много уважаван и тачен. Викаха ми “Майстора”.

Завърших висшето си образование във ВИФ с успех над 5.50 – отличен. През 1959 г. в София нямаше работа и от Министерството на народната просвета ме разпределиха в Балчик като учител по физическо възпитание. Бях вече женен. Жена ми – Доротея Стефанова – я бяха разпределили в Ученическа спортна школа – Варна. Отидох в Градския съвет на БСФС и със съдействието на Борето Пъргавелов ме назначиха за градски треньор на Варна по плуване. Имах много разправии с Министерството, че не започнах работа в Балчик.

 

Непрекъснато ми пращаха писма, като дори ме заплашваха, че ще ми анулират дипломата. Издействах да ми напишат писмо от Градския комитет на партията, в което дословно се четеше: “Другарят Васил Златарев е дефицитен кадър и като такъв е назначен за градски треньор по плуване на Варна”. Но и от това не мирясаха, докато сам не отдих в Министерството и им казах: “Аз съм кадър по плуване, а вие ме пращате в Балчик където няма басейн!” Оставиха ме на мира.

 

- Във Варна с големите четирима ли започна работа?

 

- Да. Имате предвид Алекси Алексиев, д-р Любо Лазаров, Милко Рачев и Ламбо Чакъров, сигурно. С тях започнах. Работата ми във Варна беше предимно методическа. Реших самият аз да не вземам състезатели, а да бъда треньор на треньорите. Помагах  им да се правят плановете, да си направят циклите. Най-важното обаче – бях арбитър при споровете и конфликтите между тях.

 

Най-вече те възникваха при споровете за басейн, коридори и часове. Всички искаха най-добрите часове и най-многото коридори за себе си и своите състезатели. Големи разправии. Всеки твърдеше, че неговите са най-добри и нему се полагат най-добрите коридори и най-удобните часове.  Аз обаче им направих график-слънце и топката се успокои. Престанаха да се дърлят.

 

 

 

- За да ви успокоя ще ви кажа, че 50 години по-късно във Варна си е все същото. Всеки се мисли за най-добър и не признава другите. А кога станахте преподавател в Софийския университет “Климент Охридски”?

 

- През 1962 г. се откри конкурс за редовен преподавател по плуване в Софийския университет. Явих се и го спечелих. Имах много силна конкуренция в лицето на Руси Сяров – спечелих с 50 стотни преднина. Започнах веднага работа – през есента на същата 62 година. По същото време председател на секцията по плуване бе Стефан Давидов. През 1963 г. той ме покани да стане треньор на националния отбор. Приех и започнах да работя с всички треньори. Бях методист. Създадох три формации – А национален отбор, Б национален отбор, юношески национален отбор.

 

Реших, че работата трябва да се постави на масова основа, а не да се работи само с 5-6 елитни състезатели и то по единна методика, да се правят лагери, състезания, да се ползват постиженията на спортната наука. През 1965 бях инициатор за създаването на Научна комисия за контрол на състезателите. Бях радетел за провеждането на двустранни срещи, но не всички се осъществиха. Гърците и узбеките ни отказаха, само турците се съгласиха. През 1968 г. изпратихме трима души на олимпиада в Мексико – Юлиян Русев, Мария Николова и Жанет Славчева. Водач на отбора бе Алекси Алексиев. В тези години обаче бюрокрацията започна да се увеличава неимоверно, и то в лошия смисъл.

 

Доведоха в България един съветски специалист по планиране – Семашко, който оглави Бюрото за олимпийска подготовка. В резултат всички трябваше да правим едни умопомрачителни планове – по 50 страници за какво ли не. Това не ми се нравеше. Вече ме беше извикал Христо Меранзов (шефа на спорта), който постави условие да напусна Софийския университет и да се прехвърля на целодневна щатна работа като национален треньор в БСФС. Тогова се замислих за заместник и започнах да се оглеждам...

 

- И се сетихте за Панчо Гюрков?

- Да. Реших, че той е най-подходящият. Младо момче, от моето дружество – “Академик” (Сф), бивш състезател. Винаги съм държал нашите хора да са си плувци, а не някой примъкнал се от другаде. Първо говорих с Панчо Гюрков и той се съгласи. После го предложих на Меранзов и той се съгласи. С Панчо Гюрков се договорихме  -отиваме заедно с отбора на лагер в Цахкадзор (Арменска ССР), той като нов треньор, аз като стар треньор. Там всъщност му предадох отбора.

 

Аз го предложих, аз го въведох и той започна да работи по мой план. Той започна работа като старши треньор на националния отбор по плуване на България в началото на 1968 г. В течение на годините бях безкрайно удовлетворен, че съм направил правилния избор. Той успя да организира правилно работата, разви постиженията на състезателите, въведе централизираната подготовка, постигна големи успехи. И до днес съм горд със своя правилен избор.       


- Имате изумителни постижения и във водната топка.


- Да, и там не се изложих. Между другото съвсем наскоро срещнах Мато (Матей Попов), който ми вика” “Ей, тренер, отпорваше ни хастара от плуване, но бяхме много добри при теб. Имаше смисъл от всичко това”. Не всички плувци харесват водната топка, но аз играех, дори станах майстор на спорта. Бях и кондиционен треньор и по плувна подготовка на националния отбор. Славни години бяха.         

 

- Не мога да не ви попитам за личното ви мнение относно спора за рождената дата на българското спортно плуване. Вие знаете добре, но да припомним все пак за нашите читатели, че има две основни тези – първата твърди, че то е родено през 1931 г. (балканиадата по плуване в София); втората е убедена, че българското спортно плуване се ражда през 1923 г., когато във Варна се основава Български Народен Морски Сговор. 


- Личното ми мнение е, че това няма особено значение. Даже ще кажа нещо още по-силно – прекалено много внимание се отделя на този, по моему, незначителен въпрос. Това са исторически работи, исторически спорове. Факт е, че и двете дати имат значение за българската плувна история, но коя е „вярната” не мога да взема отношение.

Повтарям, това по скромното ми мнение не е много важно. Всъщност какво значение има това за българското плуване към момента? Всичко това ми прилича но спора кое е първото – яйцето или кокошката?  

 

- Прави ми впечатление, че след като се откажат от състезателното плуване бившите вече спортисти по никакъв начин не помагат на спорта си. Става дума за стотици, какво ти стотици, за хиляди хора, народ. Немалка част от тях имат огромни възможности, контакти, могат да лобират, но нищо не правят. Даже, дано греша, имам чувството, че немалка част от бившите дори се радват, че българското плуване в момента е в тежка криза. Защо се получава така? Не се ли отричат по този начин хиляди от нас от част от живота си?


- Съгласен съм с вас. Така е. За жалост бившите плувци не помагат на спорта си. Според мен това се дължи на две основни причини. Първата е, че днес времената са изключително тежки, живее се много трудно, виждате, че огромната част от българите едвам свързват двата края. Втората причина е, че немалка част от бившите плувци направо се отвратиха от тежката тренировъчна работа и колосалните натоварвания на които бяха подложени по време на активната си състезателна дейност.

Всичко това дотолкова им е омръзнало, че не искат даже и да помислят повече за плуване. Те са блъскани, блъскани. Такава е реалността и като че ли нищо не може да се направи. Все пак има хора, които макар и с много скромни възможности помагат кой с каквото може на родното плуване. Но огромната част от бившите плувци, за съжаление, са напълно безразлични към днешните му проблеми и тревоги.  

 

- Добре, все пак, ние плувците, какво можем да сторим в наши дни, че да помогнем на любимия си спорт?

 

- Нещата си някак много се комерсиализираха. Повечето треньори нямат високи цели. Искат да си имат групичка, да събират пари на ръка и да си живеят живота. Дечица, платежоспособни родители, пари в джоб, сладък живот. Бизнес, всеки иска да печели. Това не е само в плуването, даже не е само в спорта. Всичко това изглежда е болест на капитализма. 

 

- В тази връзка каква е вашата оценка за дейността на Асоциацията на българските плувци? Ние се опитваме всячески да подпомагаме, доколкото ни стигат силите, българското плуване. Вие сте и почетен председател на нашата Асоциация...

 

- С две думи – работите много добре. Прави ми впечатление, че вие сте организирани отлично, ефективни сте и довеждате работите докрай. Организацията (разбирана като професионална дейност) отколе е ахилесовата пета на нашите хора. При вас имаме крайно рядко, да не кажа уникално изключение. И с просто око се вижда, че работите професионално, познавате в най-малките детайли нещата, стремите се да запълните огромни празнини, в които никой друг не навлиза. Имате желание да подобрите нещата. Но и вие в голяма степен сте безсилни. Без помощта на държавата, на българската общественост нищо няма да се получи.

 

- От думите ви логически следва, че нищо не може да се направи от отделни лица и отделни организации. Не съм съгласен. Вие сте от старото поколение, което навсякъде е свикнало да вижда вездесъщата ръка на държавата. Но ние живеем в коренно различно време – в постиндустриалната епоха, във века на суперскоростните комуникации, на глобалното село, на хаоса, на неопределеността. В наши дни двадесет-тридесет организирани хора, с контакти и пари могат да сторят повече, в някои отношения дори от цялата държава...

- Не споделям виждането ви. Убеден съм, че без държавата нищо не може да се получи, особено в спорт като плуването. Дори напоследък с радост забелязвам плахи опити на държавата да се завърне в полето на спорта, и в частност на плуването.    

 

- А през 60-те, 70-те, 80-те години на миналия век не ви ли е идвало наум, поне като идея, да направите нещо като нашата днешна Асоциация на българските плувци, макар и под друго име?

 

- Не, никога. Дори не ни е минавало през главата. Бяха съвсем други времена. Всичко беше централизирано. Всичко се решаваше отгоре. А и едва ли щяха да ни разрешат, даже щяхме да имаме големи неприятности. По онова време Асоциация на българските плувци, не-е-е, абсурд...         

- Нека да завършим с посланието на великия, думата не е пресилена, Васил Златарев към българските плувци. Какво ще кажете на младите, средното поколение, вече застарелите, хората на края на живота си? Уверявам ви, те ще се вслушат във вашите думи...


- Плуването е било, е и ще бъде любим спорт за хората, за българите. Така е било, така е и така ще бъде. Това обаче само по себе си не е достатъчно. Трябва да се направи така, че плуването да се практикува масово, от малки, от големи, от млади и от стари, от мъже и от жени.

Единственият начин да се получи обаче е, упражняването му да стане по-евтино и по-достъпно. Плуването е народен спорт. Незаменима в случая е ролята на държавата. Без нея нищо няма да стане на практика. Заниманията с плуване винаги се отплащат на човека. В това няма никакво съмнение.   

 

       

 

Визитка

Васил Иванов Златарев

Роден на 26.07.1931 г. в София

Многократен държавен шампион и рекордьор по плуване на бруст за периода 1948-1957 г.

Капитан на националния отбор по плуване 

Старши треньор по плуване на националния отбор

Майстор на спорта по водна топка

Кондиционен треньор и по плувна подготовка на националния отбор по водна топка

Председател на Съдийската колегия по плуване към БФПС

Главен съдия на Европейското първенство по плуване през 1985 г. в София

Дългогодишен преподавател по плуване в СУ “Св. Климент Охридски”

Почетен председател на Асоциацията на българските плувци  

 

----------

Абонирайте се за канала на спортното предаване СТУДИО СПРИНТ в YouTube


 

BGswim.com се появи в Интернет на 8 юни 2002 г. Бяхме първата и най-популярната плувна медия в България. Продължаваме да сме. Присъедини се към Фейсбук групата на BGswim.comза да научаваш новините около „сините“ и водните спортове.


Тагове: Васил Златарев, Панчо Гюрков
Коментари



Delfina

Спринт
Други новини