БГ EN

Георги Михалев: Норвегия ме съблазни със спокойствието (част II)

30-03-2017 08:07 | Василен Димитров

 

Във втората част от интервюто пред BGswim.com Георги Михалев разкрива моментите, направили го дългогодишният рекордьор и шампион в гърба, както и причините да избере живота зад граница.

 

- Г-н Михалев, в коя от дисциплините и съответно олимпиади бяхте най-близо до класиране във финал „А”?

- Не мога да отдам предпочитания на конкретна дисциплина. Бях добре изтрениран а 200 метра, имах издръжливост. Бях си обаче и бързак. И все пак на 200 м май имах по-добър шанс. Често съм усещал, че не ми достига сантиметри в ръста за спринта. Понякога в бързата дистанция е решаващо да бъдеш висок. Да имаш голям размах на ръцете. Буквално можеш да загубиш за един пръст. Докато на 200-метровата дистанция имах реално шанс за по-предно класиране.

 

 - Кой е най-яркият Ви олимпийски спомен. Среща с голям спортист, уникална изява на състезател, олимпийският дух?

- В извънсъстезателна обстановка имам повече спомени от Сеул през 1988 г. Там беше единственото ми участие на откриване на олимпийски игри. Беше изключително впечатляващо, грандиозно. Като организация, брой държави - много, различни спортисти. Виждаш около себе си личности, които преди това си гледал само на телевизионния екран. Може да спреш да се снимаш с тях, да поговориш. Това ме е впечатлявало. 


Разминавали сме се с величия като Карл Люис, Бен Джонсън, американските баскетболисти. Като фен на баскетбола, НБА, която следя играта изкъсо, за мен беше голямо изживяване. 

 

- Успяхте ли да посетите някой мач на „Отбора мечта”?

- Беше деликатно за нас българските участници. Когато бяхме в състезателен режим, трябваше да спазваме дисциплината и графика. После бързаха да ни приберат. Е, в Сеул останахме малко повечко, но пък се концентрирахме върху българското участие и изяви. Имахме много задружна атмосфера. Това си го спомням много добре. Ходехме да гледаме и подкрепяме нашите хора, българите. Основно на кану-каяк, академично гребане, спортна гимнастика. Агитка си правехме.

 



С бъдещия олимпийски шампион Игор Полянски по време на Евро′85 в София.

 

Атмосферата беше много задушевна. Банално е, но на олимпиадата се създават много прекрасни и трайни приятелства. Връзки без никакви планове на хора, които никога преди това не са се виждали. 

- Имал ли сте притеснения от съперници...

- Нямам спомен да съм се притеснявал от някого. Не съм се гипсирал от факта, че до мен плува световна звезда, да речем. Притесненията са ми били от общо естество. Дали съм бил подготвен. Как ще ми протече плуването. Дали няма да ме подведе стартът. Дали ще бъде всичко наред с концентрацията и ще се раздам на 100 процента. 
Спортна треска в буквалния смисъл на думата не ме е хващала- да не мога да плувам, защото съм се притеснил. Това, че не съм бил добре подготвен, но не и от психологическо естество. 

- И все пак имало ли е противник, който Ви е респектирал по начин, че да промени в някакъв аспект психолгическата Ви нагласа?

- Не, винаги съм си гледал моето плуване. Преди старт съм се стремял да се концентрирам, да се абстрахирам от околната среда. Съперниците ги съм регистрирал единствено като имена около себе си. Общо взето за мен е било все едно дали плувам на квалификация или на финал на голямо първенство. Всяко едно плуване си беше важно. Та там беше елитът на световното плуване и трябваше да се раздам на 100 процента във всеки един момент. Респект към конкурентите, да. Винаги. Както и те към мен. Но дотам.

 

 

 - Ако има емблематична снимка за българското плуване, това е тази със старта Ви на гръб за плаката на „Евро85”. Чия беше идеята за този кадър, имаше ли други варианти?


- Нямам много ясни спомени как така се получи, че точно аз бях избран за плаката не европейското първенство. Това, което си спомням е, че на басейна на „Червено знаме” дойдоха да снимат фотографи. Не само мен, а и останалите от отбора по време на тренировки. Буквално си беше фотосесия. Караха ни да плуваме, да стартираме. По общо мнение имах много добра техника на старта, стараех се да плувам с добра техника и имах добра основа в това отношение.

 

Та предполагам, че заради тази техника съм бил харесан за плаката. Но си имаше половинчасова сесия от порядъка на: застани така, после иначе. Аз просто си бях изпълнител. А фотографите дойдоха на басейна и си направиха позите. Тогава бях само на 17 години и за мен това не беше някаква голяма емоция. Реално дори не знаех, че това е сесия, още повече за плакат на европейско първенство. Впоследствие бях сред изненаданите да се видя като един от символите на шампионата.

 

- Говорейки за старта Ви, той беше еталон, показно за съвършенство. Изпълнявахте го като състезател по скокове във вода – с минимум пръски, опънати в шпиц крака при приводняването и артистична чупка в кръста. Правехте ли специални тренировки за този елемент, който и досега е подценяван от някои треньори и гърбисти? 

Не бих казал, че съм провеждал специални тренировки за старта. Имах много експлозивна мускулатура. Дори често съм се шегувал, че съм можел да бъда много добър в друг спорт. Мускулатурата ми беше доста  релефна, топчеста, нетипична за плувеца. Той има по-удължени и заоблени мускули. Мускулите ми за плувец бяха като за миникултурист.

 

 

Стартът на гръб на Георги Михалев, чийто кадър стана плакат на „Евро85” е една от най-емблематичните снимка в българското плуване.

Винаги сме правили стабилна Обща физическа подготовка и то не само със специалните плувни упражнения – кифути и ластици, дърпане със специалните тренажори- шейнички, имитиращи плувни упражнения. Естествено за гъвкавости. Вдигахме си яко щанги, но определени упражнения: от лег, клякания, с медицински топки. Често правехме отскок от място на височина. 

- На самото европейско първенство в София записахте финал с шесто място на 200 м гръб. Какво не Ви достигна за медал?

- Опит, физическа сила. Все пак си бях на 17 г. Иначе бях в доста добра фаза от кариерата си. Плувах много добре. Имах много страхотен треньор – украинеца Иван Сивак, работех по изпитана методика. Така че единственото, което не ми достигна е липсата на опит. Все пак това ми беше първото европейско първенство за мъже и жени. Въпреки това бях пределно мотивирам, че плувам пред родна публика. Подкрепяха ни много роднини, приятели, които бяха сред зрителите на претъпканите на трибуни. Знаеш, че те гледат, че ти дават морална подкрепа. Това за мен си беше мощен стимул.

 

 - Споменавайки мускулатурата и физически качества, в долните възрасти бяхте ли в полезрението на треньорите от други спортове?

-  Специално в леката атлетика, когато бях 13-14-годишен имаше една треньорка, приятелка на моята наставничка Мария Чалъкова, която ме майтапеше, че имам данни за скачач. Тя се занимаваше със състезатели в тройния скок. 

- Кой Ви запали по плуването?

- Ами аз на 6 г. вече плувах. Случайно попаднах в паралелка в предучилищна възраст със спортна насоченост. Бяхме около 35 деца, които водеха на басейна между 3 и 5 пъти седмично. Доста интензивно за тази възраст. Марина Димитрова беше моята възпитателка. Треньорите от 6 до 10-годишна възраст, за които мога да кажа, че са ме запалили, бяха Райко Берберов и Иван Мавров. Двамата се занимаваха с мен, но като че ли повече Райко.

 

В началото ми беше хубаво да ходя на тренировки. Беше ми интересно да се науча да плувам. Когато станах на 8-9 г. ми засилиха тренировките и започна да ми липсва адски играта. Случвало ми се е да бягам от тренировки, за да ритам с децата футбол. Наказанието от страна на треньорите беше да не ходя на състезание, което много болеше. Най-голям стимул и тласък в плуването ми бяха първите медали.

 

 

Не е трудно да се различи кой от плувците е Михалев.

Първото отличие, което спечелих беше бронз бях на 10 г. дисциплината не помня. Сигурно е било на гръб, защото от малък си бях оформен като гърбист. Без бруст навсякъде можех да бия. Говоря за моята възраст. Не помня в коя година, но имаше идея да ме пусна във всички дистанции и дисциплини без бруста. Естествено не ми позволиха. Правилникът не го позволяваше. На една юношеска Балканиада имаше запитване (от турска страна) дали съм в същата възрастова група. Струвах им се голям. Биех ги с прекалено сериозни разлики. 

- На какво те научиха всеки един от треньорите Ви?

- Всеки един от тях ме е научил че само с труд се постигат резултати. Беше си яко бачкане през цялото време. И с Мария Чалъкова и с Иван Сивак имах много добра връзка. И на психологическо ниво също. 


В националния обор не сме имали психолог, но за мен връзката с треньора е била много важна. Освен изброените наставници, имах много добра връзка и с Панчо Гюрков, но той беше старши треньор и се разкъсваше между всички. Нямах късмета да се задържа с един треньор. За мен истински големите успехи може да се постигнат от двама души – състезател и треньор. За съжаление аз сменях много треньорите. Не знам защо така се стекоха нещата в моята кариера.

- Следите ли българското плуване?


- Следя го, но съм далеч от кухнята, далеч съм от детайлите. Винаги се опитвам да намеря новини и информация за държавните ни първенства. Ако мога да гледам европейски и световни шампионати. Интересувам се как върви българското плуване. Радвам се, че напоследък започна да се чува за добри резултати. Паднаха доста рекорди на по 20 г. Включително и моите. За времето си те бяха постижения, които носеха добри класирания. А сега тези времена не стигат за добри класирания.

 

- В Бургас сте правил опит да стопанисвате басейн. Защо не Ви се получи?


- Имаше такива идеи, но ме спря бюрокрацията. Имахме желание да вземем и развиваме басейна на „Флората”, който го отвориха наскоро. Постигнахме и устни договорки с хора, че могат да се включат като спонсори. Те си търсеха интереса, разбира се, но щяха да бъдат в крайна сметка спонсори на плуването в Бургас. Обаче категорично ни беше отказано от общината и кмета Йоан Костадинов. А когато се изправяш срещу стената дълго време, се питаш пък:  Защо?


Имах чувството, че в „Славия” по ме ценяха. Срещах повече съмишленици, но пък София не ми беше родният град. Винаги ме е теглило към Бургас.  Там обаче не успях да намеря средата си. Признанието. 

 

 

На европейското първенство в Атина през 1991 г. заедно с Таня Богомилова, Антоанета Френкева, Голомеев,
Невяна Митева, Адриана Борисова и Михаил Савов (отляво на дясно).

 

Макар и бургазлия, се чувствам наполовина славист, защото в там попаднах в един изключително сплотен и мотивиран колектив. Георги Гаджев ме убеди да предпочета предизвикателството „Славия” пред сигурността ЦСКА и никога не съжалих за това. Преди всичко „Славия” ми даде приятели и до днес.  

- През 2000 г. кандидатствахте за за член на Управителния съвет на БФПС, но доста странно не бяхте подкрепен от плувните хора и от тези, които искаха промяна. Какво Ви попречи да останете близо до българското плуване във времето преди да заминете зад граница?

- Не бих казал, че съм имал желание да бъда администратор и управленец. Защото не съм имал опита на хората, които са управлявали БФПС. Но винаги е добре за един Управителен съвет на даден орган да влизат професионалисти. Хора, които са свързани професионално с дадена дейност. Хора, които са минали отдолу до горе. 
Да не попадна в УС може би трябва да го отдам най-вече на характера си. Винаги съм бил доста открит и честен. И поради тази причина често не съм се харесвал на много хора в администрацията. Такива с власт и влияние в тази сфера. 

- Преди да заминете за Испания сте се занимавал с автосервизна дейност.


- Бях съдружник в автосервиз. Беше си просто работа. Търсех начин за оцеляване. Не бих казал, че беше авантюра, защото се задържах 5 г.

 

- Защо точно в този бранш? Имате слабост към колите, високите скорости? Или пък специални умения?

- Приятели. Като се отказвах от плуването, попаднах във вакум. Целият ми живото дотогава беше плуването. Трябваше по някакъв начин да продължа да съществувам. Бях на 25, а винаги съм разчитал само и единствено на себе си. Имал съм много контакти, и добре че съм ги имал. Та благодарение на тези контакти, приятели, познати намерих поприще за изява. За съжаление в България трябва да си тарикат, да шмекеруваш, за да успееш повечко. А пък това не са ми присъщи черти. Гледал съм да пробивам с труда си. Но само с труд в България е трудно. 


- Защо избрахте Норвегия?

- Норвегия е една много приятелска държава към семейните хора, а аз имам голямо семейство - съпругата ми Емилия, най-голямата дъщеря Даниела (25 г.), Марина (17), Габриела (15) и сина ми Боян (7). 


В Испания изкарах 8 години като шофьор на огромен камион тип ТИР. Последните 5 г. карах изцяло в страната, а тя е огромна, в някои райони  на Португалия и Франция. Така че от понеделник до петък бях на път. Далеч от семейството и дома. И когато се роди последното ми дете - Боян, усетих, че е крайно време да отделя повече време на семейството си.

- Този, чиято снимка с медалите, публикувахте на стената си във Фейсбук?

- Не това е по-големият си на брат ми – Петър. По-малкият е на 4 г. и носи моето име и фамилия. Занимават се доста сериозно с плуване, също като аз с моя син. Боян повече го удря на игра. Опитвам се да не го притискам, защото в Норвегия малко им липсва емоцията в басейна. Плуването не е спорт, на който се отделя много внимание и време. Там са маниаци на ски бягането, на зимните спортове като цяло. За да отидем на плуване, трябва да се натоварим на колата и да пропътуваме 30 км до най-близкия басейн до нас. Намираме се до един град от 30 хиляди жители. Казва се Тонсберг. Живеем в едно селце бих казал- Андебу.

 


Норвегия не е като България, разпръсната е на къщички. Но не само географията е определяща затова, просто самите норвежци не напират да живеят наблъскани един до друг. (Норвегия е една от най-рядко населените страни в Европа. На 1кв. км живеят средно около 14 души. Населението на страната е 4,95 млн. жители при площ от 324 220 кв. км  - б. а.) Дори в столицата Осло населението е 600 хиляди. Големите градове са от порядъка на 50-30 хиляди души. 

- Как стана това селце пристан за моряк на колела като Вас?

- Съблазни ме спокойствието. Най-го харесвам, че е тихо местенце, слънчево в същото време близо до сме до морския бряг. Намираме се на Ословния фиорд, а той е огромен. Тръгва южно от Швеция и върви чак до Осло, на който е кръстен. 

- Плувал ли сте в Северно море?

- Разбира се. Доста добре се аклиматизирахме. Свикнахме с техния климат. И сега на температурите, на които особено в Испания викахме мразовити, тук си ходим по къс ръкав, дори по къси панталони.  В Испания живеехме на 70 км североизточно от Барселона. Лорет де Мар - туристическо градче от тертипа на Созопол или Несебър. И беше много емоционално. По принцип винаги съм да съм близо до морето. Макар и толкова на север може да се каже, че си оставам моряк. 

 



- Как Ви се отразява на дългите курсове след полярни нощи?

- Всъщност в Норвегия не карам камион. В момента съм старши специалист в поставянето на огради. Вече трета година се занимавам с това. Не е нещо голямо, но си има своята специфика. Започнахме двама души. Занимаваме се със железа, поддръжка, ремонтна дейност.  


Що се отнася до въпроса с полярните нощи, те са на север от полярния кръг. На около 700 км от нас. В нашия район има типични дълги скандинавски дни и нощи. През зимата денят е 4 часа. През лятото в най-дългия ден почти не се стъмва. Това за нас е доста нетипично. Не сме живели в такива условия. През лятото, когато денят е доста дълъг, се зареждаме с много енергия. Температурите са близки до тези в България. От друга страна си създадохме доста приятелства. Имам чудесно семейство, с което си изкарвам прекрасно. А както казах, Норвегия е доста добра държава за семействата, а моята цел винаги е била да остана близо до семейството си. Да сме заедно. За щастие тук успявам да го постигна. Ходим на екскурзии, пътешествия. 

- А на риболов?

Не успя да ме хване рибарлъкът. Иска си търпение, а аз не го притежавам. Обичам да спортувам в свободното си време. Да карам колело, да плувам, да уча малкия на плуване. Самият аз плувам докато ми мине меракът. Нямам цели, докъм километър. Понякога повече, друг път по-малко. Доскоро и толкова не правех, защото се занимавах с малкия. Вече се понаучи да плува, така че и аз ще мога. 

- Норвежкият език беше ли още едно от предизвикателствата ти, минава за един от трудните? Успяхте ли да го научите?

В Норвегия ще направим през юни 4 години и вече се справям доста добре с езика. Когато дойдох през лятото на 2012-а нищо не отбирах, но пък тук всички говорят английски. Заради реализацията ми в професионален план нямаше как да не науча и норвежкия. Имам обаче опита и тренинга бързо да уча езици. Вече ми се беше случвало в Испания. 

- Норвежците имат славата на любознателни хора, които пазят традицията си. Прихванахте ли от тях?

- Ходим доста по музеите, научаваме доста за културата и историята на Норвегия. 


Снимки:  личен архив, BGswim.com, Емил Манджаров

 

 

Прочитити първата част от интервюто с Георги Михалев ТУК

 

----------

BGswim.com се появи в Интернет на 8 юни 2002 г. Бяхме първата и най-популярната плувна медия в България. Продължаваме да сме. Присъедини се към Фейсбук групата на BGswim.comза да научаваш новините около „сините“ и водните спортове.

 


 


Тагове: Георги Михалев, Сеул, Славия, Черноморец
Коментари



Delfina

Спринт
Други новини