БГ EN

Женската водна топка като поле за изява

08-11-2017 10:04 | Любо Бонев

 

В последните години политиката на Международния олимпийски комитет (МОК) е насочена към изравняване броя на мъжете и жените спортисти, участващи на олимпийски игри. В тази връзка от следващата олимпиада в Токио броят на дамските отбори във водната топка ще се увеличи от 8 на 12.

 

Това предизвика и промяна в правилата на самата игра, но това е друга тема, за която бях писал в един от предишните ми материали. 


Тук искам да се спра накратко на женската водна топка, защото в последните години тя си извоюва своето място сред плувните спортове, наравно с мъжката.

 

Когато в начало на 80-те години на миналия век се появиха първите женски отбори и през 1985 г. дебютираха на европейско, а през 1986 г. и на световно първенство, да си призная както аз, така и много мои съотборници гледахме с пренебрежение и дори малко с насмешка на жените-ватерполистки и техните изяви в басейна.

Непрекъснато им намирахме „кусури“: как държели топката, как шутирали, защо не са дали тоя пас навреме, как бавно се обръщали във водата и т. н. Не си давахме сметка, че и те тренират колкото нас (че и повече), че влагат същите усилия и желание, но в същото време са пионерки в един от най-мъжките спортове и им трябва време, за да се адаптират както физически, така и психически за това.

Говоря както за нашите, български ватерполистки, така и за техните колежки по света. Много е трудно за една бивша плувкиня (в началото повечето ватерполистки бяха такива), която се е движела само напред-назад в басейна,

 

 

да започне да се движи и нагоре-надолу и вляво-вдясно, в три равнини, при това с вдигната глава, за да следи какво става на игрището.  

 

Между другото, това е най-големия недостатък на всички бивши плувци и плувкини, които почват да играят водна топка – движението с главата във водата по време на игра!

 

Много трудно се отказват от този навик, ако въобще успеят. Но това не е всичко. Трябва да се научат да се обръщат бързо във водата, да стартират, да трамбоват и скачат ... да се борят с противника. Всички тези физически качества и технически умения се придобиват много по-трудно, когато вече има изграден стереотип на друг вид движения във водата, а и спортистките са в по-напреднала девическа възраст.

 

Да не говорим и за някои специфични игрови умения, които мъжете по-бързо пренасят от момчешките си игри в спортните игри.

 

 

И тъй като водната топка е контактен и агресивен спорт, това е още един минус за състезателките от нежния пол, чиято природа по принцип не е настроена за битки.


До този момент, средата на 80-те години, женската водна топка е все още аматьорски спорт в повечето страни, практикуван от бивши плувкини, с изключение може би на Италия. Там всеки спорт е професионален и поне тогава беше добре спонсориран ....  Някъде по това време обаче или малко по-късно, не съм сигурен, МОК решава да включи женската водна топка в олимпийската програма, като за дебют са избрани игрите в Сидни, 2000 г. Мисля, че това моментът, в който женската водна топка се превръща от аматьорски в професоинален спорт, не само като финансиране, а и като отношение и мотивация.

 

Много страни го включват в програмите си за олимпийска подготовка, съответно клубовете започват да му обръщат повече внимание, засилва се обществения интерес, въобще „колелото се завърта“.

Мотивацията от участие на една олимпиада не може да се сравнява с участие нито на европейско, нито на световно първенство, което е още един стимул за младите ватерполистки.

 

И вижте каква ирония на съдбата!


Така както се бях присмивал на жените-ватерполистки се случи, че по това време, между 1998 г. и 2002 г. имах възможността да работя като треньор към Мадридската плувна федерация, именно с женските и девическите отбори. Местната федерация беше направила програма за техническо усъвършенстване на състезателките.

 

 

Правех селекция на най-добрите млади ватерполистки от Мадрид и се занимавах с тях два пъти седмично.

 

Тук искам да отворя скоба и да разкажа за тази програма. В Испания всяка автономна област като Каталуния, Мадрид, Страната на Баските и т. н. (общо са 17) има местни федерации по повечето спортове. Мадридската прлувна федерация беше направила тази програма с цел да се подберат най-талантливите момчета и момичета и да се подобрят най-вече техниката и игровата им подготовка.

 

За сила, издръжливост и т. н., работеха по клубове. Тренираха по два пъти в седмицата, като повечето идваха на тренировка след като вече бяха тренирали с клубовете си. Имах отлични условия за тренировка, цял 25-метров басейн на мое разположение за 1 ½ часа.

 

Същото ставаше в Каталуния, Арагон и Андалусия. Веднъж на два-три месеца треньорът, който отговаряше за тези възрасти в Испанската федерация, събираше двайсетина ватерполистки (ватерполисти), по препоръка на местните треньори като мен, и след 2-3 такива лагера се избираха националните отбори. Имаше също така и непрекъснато наблюдение на изявите им в сътветните шампионати и постоянен обмен на информация между нас и националния треньор.

 

Не зная доколко е възможно БФВТ да приложи подобна програма в България, но би било интересно и стимулиращо за младите ватерполисти/ватерполистки да бъдат събирани най-добрите от тях в дадена област (било то Южна, Северна, Източна или Западна България) и 1-2 пъти в седмицата някой изявен треньор или бивш състезател да ги запознава с тънкостите на играта. Би могло да стане дори в събота или неделя, както ходехме преди много години на тренировките на сборния отбор на София, когато Людмил Хаджисотиров – Бонзо ни събираше в басейна на Спортната Палата.

 

 

Просто давам идея. Някой може да си каже, че това му прилича на известната фраза на Остап Бендер: „Идеите наши, бензинът ваш“ и че „бензин“ няма. Но ако няма „бензин“, накъде сме тръгнали?

Та във връзка с тази моя работа посещавах и тренировките на различните клубове и се запознавах с работата им. Още тогава ми

 

направи впечатление, че малките ватерполистки не са бивши плувкини, а деца, които са започнали направо с водна топка.


Разбира се, научени да плуват. От малки почваха да ги учат на техника с топка и без топка, придвижване във водата, трамбовки, отскоци. От малки наблягаха на тези качества и умения, докато за издръжливост и сила, например, работеха на по-късен етап.

 

Моята задача беше да подобря техническите им качества, затова тренировките ми бяха интересни за тях, без скучното километрично плуване. Освен това включвах упражнения, които им бяха непознати и по този начин провокирах тяхното внимание.

 

Участвахме в няколко турнира на сезон като отбор на Мадридската автономна област, включително на Шампионата на Испания за автономни области. В края на първата година имаше очевиден напредък, разбира се благодарение и на работата в клубовете, като на финала на шампионата на Испания загубихме с гол в последната минута от Каталуния.

 

 

Тогава си дадох сметка, че женската водна топка е едно поле за изява, което при правилна работа може да донесе бързи резултати.

 

Защо е така?


1. Конкуренцията както в самия отбор, така и на клубно, национално и международно ниво не е толкова голяма, колкото е при мъжете.

 

2. Жените проявяват голямо желание да научат възможно най-много от треньора и не щадят сили, когато се изисква от тях да тренират на високи обороти в името на постигане на целта, която отборът си е набелязал.

 

3. Работата с женските отбори е невероятно поле за изява, както на състезателките, така и на треньорите и всяка добре свършена работа дава непосредствени видими резултати.

 

Естествено аз не съм бил единственият, на който са му дошли тези „гениални“ идеи.


Много страни с не толкова големи традиции в женската водна топка дотогава, като Италия, Гърция, Испания, Русия започнаха да разбиват доминацията на Холандия и Унгария в Европа от края на 80-те и началото на 90-те години. А от последните 8 световни първенства 5 титли са за ватерполистките от САЩ и по една за Унгария, Гърция и Испания.

 

На клубно ниво от сезон 1999-2000 до сега победителки в Шампионската лига са отбори главно от три страни: Италия (8), Гърция (5), Испания (4) и само миналата година спечелиха рускините от Кинеф Кириши.

 

 

Сега нещата не стоят така, както преди 15 години. Все повече страни участват с женски отбори на европейски и световни първенства, както за жени така и за девойки. Конкуренцията е голяма и играта на женските отбори се доближава все повече до тази на мъжките, разбира се абстрахирайки се от физическите качества. Тактически играят много грамотно, а и техниката им е на завидно ниво.

 

И не само това – научили са се да играят агресивно както мъжете, в някои случаи дори повече и от тях. Получават се много интересни и оспорвани мачове, буквално истински битки, особено между водещите отбори.

 

У нас при наличието само на 4 отбора, както при жените, така и при девойките, положението на пръв поглед не изглежда розово. Затова извоюваното 11 място на европейското за девойки тази година е повече от изненадващо.

 

Явно у тези момичета има потенциал. Как ли биха се развили, ако вместо 4 отбора в първенството ни участваха 8 или 12. Дано това класиране е стимул не само за тях, но и за по-малките.

 

Така както беше за нас 8-то място на европейското за младежи през 1978 г. на отбора воден от Стефан Чакъров. Дали момичетата няма да отсрамят (или засрамят) мъжката ни водна топка? Защо пък не? 

 

Снимки: Андрей Андреев

 

----------

BGswim.com се появи в Интернет на 8 юни 2002 г. Бяхме първата и най-популярната плувна медия в България. Продължаваме да сме. Присъедини се към Фейсбук групата на BGswim.comза да научаваш новините около „сините“ и водните спортове.

 


 


Тагове: женска водна топка, Любо Бонев, история


Delfina

Спринт
Други новини